ГЛАСЧЕТО - I

Подпряло дребничкото си телце на оградата момичето чакаше. Не можеше да се справи саму, а и от никого не очакваше помощ.

Бе опитало всичко – и увещания и молби и заплахи, но нямаше полза. Затова сега безпомощно гледаше отстрани, как кравата опустошава ясака¹ на комшиите и чакаше добичето да  се успокои, и саму да излезе от двора.

Нермин си знаеше - неприятностите в къщи бяха неизбежни. Подигравките на Мустафа не я интересуваха, от значение беше само поведението на баща ѝ. След като ходжата ги посети, той вече не я биеше. „От кютек² файда няма, - посъветва го светлоокият, на ръст колкото изправен на задните си крака араба кьопек³, старец, - наказания трябват! Наказания и работа! За да се научи на уважение и покорство! Една Хатидже на това село не стига!...”

От онази отвратително дъждовна вечер, ходжата бе единствения човек произнесъл това име в този дом. Поръждавяла от кръв локва на двора и няколко отпечатъка от галоши в калта – това бе последното свидетелство, че майка ѝ си бе отишла. От 82-а - две години вече - никой не бе я виждал, нито бе чувал за нея.

Тогава Нермин нямаше как да разбере, че пръските от онзи октомврийски дъжд щяха да окалят дните на нейното детство.

Осемгодишна тя пое изцяло грижите за къщата и градината. А откакто баба ѝ започна по цял ден да се скатава покрай реката или по комшиите, момичето пое и грижите по животните. Приучена на труд, тя бързо свикна с храненето и доенето на овцете, но тази крава я плашеше. Поразницата често нападаше другите в селското стадо, а онзи ден бе подгонила дори говедаря. Затова почти седмица оставиха животното в дама⁴, а днес синът и дъщерята трябваше да го изкарат на паша. Мустафа пренебрегна заръката на баща си и се запиля някъде из селото, и Нермин, едва овладяла страха си, сама подкара кравата към мерата⁵. По пътя добичето видя отворената порта на Юзджановия ясак и влезе вътре.

Затова сега момичето чакаше добичето саму да напусне двора.

Нермин излизаше от къщи, само когато се налагаше. Излизаше тичешком и тичешком се прибираше, за да не я видят сенките на нейните съселяни. Тя познаваше хората в това село по техните сенки, защото не искаше да гледа лицата им - лица, изкривени от присмех, неприязън и враждебност.

Нермин отдавна живееше в света на живите сенки.

Знаеше, че всички я одумват и я сравняват с майка ѝ. Двете много си приличаха, но хората смятаха, че приликата помежду им не е само във външността. Никой досега не бе видял някоя от тях да се смее с глас, да капризничи или да плаче. Тази прикритост на чувствата беше непонятна за селяните и затова те предполагаха, че както едната, така и другата са непредвидими и склонни към непозволени решения. Затова в Нермин те виждаха своенравната, непримирима и дори жестока Хатидже – жената, зарязала съпруг и деца.

И ето сега, обърнало гръб на улицата, откъдето сенките на баба Зулфия и на младата ѝ снаха безмълвно го наблюдаваха, момичето чакаше добичето саму да излезе от двора.

Стараеше се, да не мисли, какво ще стане, когато баща ѝ научи за случващото се сега. „Трябваше да ви заколя и двете, още когато те роди!” – бе ѝ казал той веднъж. Тогава Нермин гледаше отсрещната стена, върху която сянката на една мъжка ръка бе сграбчила за косите нейната сянка и разбра, че не трябва да я боли, защото сенките не изпитват болка. Не би трябвало и да изпитват срам, затова и не се срамуваше, когато Мустафа заничаше през вратата, щом тя се преобличаше преди да си легне. Твърде рано Нермин навлизаше в света на възрастните, в който за да решиш проблемите, трябва да ги приемеш.

Затова сега детето – саму - чакаше добичето да излезе от двора.

„Красавицата май не слуша, а?…”

„…Такава ли си е или сега е пощръкляла?…”

„…Когато бях на твоите години една такава лудетина щеше да ме закове за една топола. Едва се отървах…”

Нермин и сега не погледна към човека, който ѝ говореше, но видя как непозната сянка се приближи и почти обгърна нейната.

„Имах късмет, че дядо беше наблизо и че рогата ѝ бяха израснали някак встрани, та само ме заклещи. След това едва си поех въздух…”

„…Виждам, че тази ситуация, не те устройва…” (тогава тя не разбра тези думи и по-късно го запита, какво означава „ситуацията да не те устройва”, той се усмихна и отговори – „значи, нещо да не е наред”) „… и ще трябва да изкараме хубавицата от там. Да видим дали ще стане…”. Чуждата сянка се отдели от нейната и тя видя пред себе си млад мъж с леко клатеща се походка да върви към кравата. В движение съблече сакото си и щом стигна до животното, мъжът надяна вътрешната част на ръкавите върху рогата му. Добичето сякаш се вцепени, постоя така известно време, след което започна да върти глава настрани. Разбрало, че не ще може да смъкне проклетото нещо от очите си, то започна да се щура из двора. Обезумяло съвсем животното се блъсна в няколко дървета, измуча жално и притихна. Мъжът се приближи и без да смъква дрехата, го хвана за единия рог и го изкара навън…

…И двамата мълчаха. Мълчаха и хората, които срещаха по пътя си, слисани от невероятната гледка – непознат води крава с дреха върху рогата, от ноздрите на кравата капе кръв, а до тях – както винаги забола поглед в земята, но този път ухилена – Нермин. След като мъжът завърза животното за един дирек⁶ в дама, той ѝ подаде ръка: „Скоро ще се запознаем и официално.” После смъкна сакото си, огледа дупките по него и невъзмутимо го облече. Преди да излезе на улицата, мъжът се обърна към момичето: „А баща ти може да ме потърси в училището. До автобуса в седем ще съм там.”

И баща ѝ го потърси… Хора, които се надяваха, да видят сеир, му разказаха за пребитото животно. Той се прибра по-рано от обикновено и като видя засъхналата кръв по кравешката муцуна, изпсува яко и тръгна към училището… Прибра се мрачен и цяла вечер, наливайки се с ракия, мълча.

… Дълго време човекът отминаваше с мълчание въпросите за този разговор. А в деня на нейната 19 годишнина тя получи картичка, в която вместо поздрави и благопожелания, той бе написал: „Казах му, че ако нещо се случи с теб, ще изгние в затвора.”

Автобусите, преминаващи през Черквица, след като стоварваха пътниците от селото,  продължаваха нагоре в планината и се завръщаха по същия път обратно към Т. Като възпитател на най-големите, той пристигаше с обедния рейс и се прибираше с вечерния. Понякога тя си намираше оправдание да излезе от къщи по-рано, за да го види как слиза от автобуса, как си поръчва лимонада⁷ в хоремага⁸ и сяда на една от изнесените навън маси. Винаги към него се присламчваше още някой - или от постоянните клиенти на кафенето или от чакащите на спирката. След „кравешката” случка той бе добил известност из околността. В този Предбалкан, където основния поминък бе скотовъдството, често одумваха градския каубой с любопитство и скрито възхищение. През междучасията тя тайно го наблюдаваше, а след пет и половина, когато заниманията приключваха и всички ученици се изсипваха на двора, Нермин неизменно заставаше непосредствено до чертата, ограждаща игрището, където той играеше волейбол с учениците или футбол с младите хайлязи⁹ от селото и мълчаливо завръщаше напусналите терена топки. Нейното поведение не остана незабелязано, а той пропусна покрай ушите си подмятанията, че тя харесва „другаря учител”…

Есенните дни отминаваха – с унилото си слънце и досадни дъждове.

Докато дойде зимата – безразлично спокойна. Прекрачила баирите на Предбалкана тя премина през Черквица и продължи към града и по-нататък; безличен сезон - без знамения и без очаквания…

… А през декември дойдоха бетеерите¹⁰.

Те обсадиха целия район. Можеха да се видят не само около селата, но и по кръстопътищата и дори над Алиевата урва – труднодостъпна и страховита местност навръх планината, където завърналият се от сраженията край Виена с нова вяра - нито християнство, нито ислям - легендарен Али се бе заселил тук пръв преди повече от шест века; този – същият Али, преследван от свои и от чужди - бе оставил върху отвесните скали отпечатъци от своите гигантски стъпки за спомен на бъдещите поколения¹¹, които всяка пролет го почитаха като светец с курбан и мазни борби.

Милиционери и запасняци от вътрешни войски нахлуваха по къщите, водени от кебапчията Фикрет – единствения комунист в селото - и вадеха списъци с чужди имена, а циганчета-трудоваци¹² под дулата на калашници събаряха неугледната джамия в центъра на селото и изтриваха надписите по надгробните камъни в селското гробище.

„Възродителният процес”¹³ беснееше през целия ден.

… А после селото осъмна почти същото.

Вечното безмълвно слънце изгря над същите безучастни баири и стопи застиналата по тях мъгла. Същата река влачеше водите си тихо и равнодушно покрай същите къщи, в които вече живееха различни, нови хора.

Различното при тези хора бяха имената, а новото - тяхното мълчание.

Още тогава през онзи далечен и студен декември те първи видяха суровото и злобно лице на страната, в която се бяха родили и я намразиха.

Не след дълго и други щяха да намразят тази страна и да не я признават за своя, но те бяха първите.

Въпреки забраните и заплахите от затвор те заговориха на нов език. Старият им език бе смесица от турски и български думи, които се редяха произволно, според това за коя дума първо ще се сетят. Отсега нататък те щяха да говорят – първо по домовете си, а после и навсякъде - само на един език, който припознаха като свой.

Техните деца и особено дъщерите им, които преди считаха българчетата за по-културни и интересни и затова сами си измисляха български имена при запознанства, вече знаеха, че трябва да помнят и ценят името, което техните родители им бяха дали.

А възрастните се смълчаха и мълчанието им беше страшно.

Новото при тези – инак бъбриви хора – бе тяхното мълчание.

И само добитъкът врещеше, блееше и мучеше в оборите, ужасен от безмилостно размахващите се ножове, които одираха кожите цели, за да се увият в тях пребитите.

Тогава страната разбра, че нещо ще се случи и се спотаи в тревожно очакване.

И то се случваше…

Тогава малко българи знаеха какво става в действителност.

Някои от тях станаха свидетели на уличните протести, които избухнаха след като вътрешните войски се изтеглиха в казармите.

Други имаха късмет да оцелеят във взривените влакове и автобуси.

Но нито едните, нито другите не заговориха открито за видяното и преживяното, защото се страхуваха.

Страхуваха се от турците, от властта и от самите себе си…

Като мнозинството българи, той нямаше еднозначно мнение за Възродителния процес. Не вярваше, че тези действия щяха да приобщят турците към българската общност. Както и не вярваше на слуховете, че те се готвят да разцепят Родината му, обявявайки някаква автономност. Но се дразнеше от икономическите, социалните и образователни привилегии¹⁴, които турците имаха, но най-вече се дразнеше от това, че турците считаха, че така трябва, че България им е длъжна. В този смисъл се надяваше, че тези действия могат да доведат до някакво равенство между всички гражданите на тази страна.

 

Задължиха ги да се обръщат към учениците с новите им имена и да следят, да не се говори на турски. Но сред учителите имаше и такива, които не спазваха стриктно задълженията си. Те изведнъж оглушаваха, когато около тях се заговаряха по старому и се обръщаха към учениците не по име, а по номера в класа.

Той също си правеше оглушки, щом чуеше турска реч, но считаше за недостойно да подменя имената с числа. Тъй като не можеше да ги нарича със старите им имена, а не искаше да употребява новите, измисли план. Планът му бе рискован не само заради изпълнимостта, но и заради непредвидимите последствия. Въпреки това той реши да действа, защото чувстваше, че ще му се размине. Колективът от застаряващи моми и отчаяни съпруги го харесваше. Той не бе нито красив, нито забавен, но тези жени го харесваха, защото бе млад, пък и единствен мъж сред тях.

Предложи на учениците от неговата група да му измислят прякор.

– Ще ми е забавно да узная, какво име ще ми лепнете – рече им той – така ще разбера, какво си мислите за мен.

На другия ден те му предложиха дузина прякори, защото не можаха да се спогодят помежду си, кой прякор е най-добрият. Той избра „Бикобореца”.

– Допадна ми и отсега нататък искам да ми викате „Другарю Бикоборец!”

Подир седмица, когато се убеди, че на осмокласниците тази идиотщина им хареса, предложи и те да си измислят прякори. „Но да са на български!” – натърти той, - „За да ги разбирам.”…

… Скоро всички ученици в училището се самопреименуваха, а той, младият възпитател, се превърна в истински авторитет. Момчетата и момичетата от другите групи на занималнята го спираха, за да му се представят.

А когато Нермин застана пред него и той за пръв път чу гласа ѝ: „Другарю Бикоборец, аз искам да ми казвате...”, той я прекъсна:

– Ще те наричам Гласчето, защото прекалено мълчиш, а имаш рядко нежен и звънлив глас!

След време някои преподавателки възроптаха, че учениците се опитват да им прикачват измислени имена. Тогава той събра големите и им каза:

– Тази игра е по желание и ако някой не е съгласен да я играе, трябва да зачетем мнението му! Не ме интересува, какво ще правите, но искам и вие, и всички ученици да наричате колежките с техните им имена! Разбрахте ме, нали!?”

Постепенно нещата си дойдоха на мястото, само дето на следващия педагогически съвет директорката вметна многозначително, че колегата-бикоборец успешно е извършил свое преименуване в това училище…

 

Към пролетта на 1985-а година Възродителният процес пое нова, пропагандна насока. Идеята бе, че турците в тази страна не са никакви турци, а ислямизирани българи. Медиите заливаха обществото с доказателства за българския произход на тези хора - за кръстове, носии и всякакви типично български реликви, намерени по турските къщи.

Това смути жителите на Черквица. Още повече, че самите турци от околните села никога не ги приеха за свои.

Поради тази изолираност тукашните младежи се женеха най-често помежду си. Повечето черквичани бяха руси и синеоки, а хората с изключително нисък ръст и селските мунчовци сред тях бяха доста.

Смущението им прерасна в объркване, когато директорката на училището събра възрастните, за да им разкаже историята на селото. (Преди това двамата почти се скараха. Той твърдеше, че няма смисъл от това, защото никакви доводи не могат да направят българин човек, който не се смята за такъв, но тя беше непреклонна. „Нека поне знаят, какви са били!”)

Селото било потурчено през 40-те години на XIX век, след провала на Велчовата завера¹⁵. Според едно преброяване в него е имало 400 български, 60 турски и 4 цигански къщи. На следващото преброяване всички къщи били описани като турски. Християните доброволно приели исляма, за да се спасят от отмъщението, окървавило района.

Заради директорския разказ или поради друга причина, няколко деца дариха на училището носиите и калпаците на своите прадеди. Но когато Нермин му показа украсени с български шевици чехли, той я запита, дали е поискала разрешение от баща си да ги донесе и след като разбра, че не е, ѝ каза да ги върне. А след като прочете листчето, в което тя бе нарисувала кръст и бе написала, че иска да е българка, вместо похвала момичето чу думите му „Когато пораснеш сама ще решиш, каква да си, а дотогава бъди, каквато си.” и разстроено се прибра вкъщи.

След години тя разбра, че той е бил прав; че за всяко нещо си има време и че промени трябва да се правят само тогава, когато е нужно…

След години пък той разбра, че да възпитаваш децата си в дух на независимост и свободен избор не е непременно правилно; че такова възпитание може да бъде с неочаквани последствия. Разбра го по трудния начин…

В началото на октомври 1988-а възпитателката на седмокласниците заболя и той пое за месец и нейните ученици.

Тъй като всеки възпитател водеше определена възрастова група и учениците всяка година бяха различни, бе необходимо време за опознаване и привикването им един с друг. Тъй всеки възпитател имаше свой подход и изисквания, а всяка нова група се различаваше от предходната, това време бе свързано с напрежение и взаимни оплаквания.

Уморен и изнервен от ученическите номера и безхаберие, един ден той избухна пред седмокласниците. Удари с две ръце катедрата и почти изкрещя:

-           Чуйте ме сега, калпазани такива! Тук съм, за да ви науча на нещо, но никой не може да научи оня, който не иска да учи! Затова сега ви питам, имате ли някаква цел в живота си, различна от тази да живеете тук и да търчите след говедата? Изобщо има ли някой в тази стая, който да се стреми към нещо друго?

Класът се укроти за миг, но след това продължи да шуми, все едно нищо не е чул.

Минута след това той продължи да разяснява сам на себе си нещо си по географската карта и когато отново погледна към класа, видя самотно вдигната ръка. Беше на Гласчето.

-        Ти пък какво искаш сега?

-        Да отговоря на въпроса Ви.

На устата му бе да запита на кой въпрос, но си спомни. Тъй като не очакваше, някой да му отговори, бе забравил, че им зададе въпрос.

-        Казвай!

-        Искам да се махна от това село.

-        И как ще стане това?

-        Не знам как, но ще се махна!

-           И къде ще отидеш? Хубаво е, че искаш промяна, но нали се сещаш, че няма да стане току-така!? Единствената надежда за вас е училището, а с този твой успех не очаквай да постигнеш кой-знай какво.

Класът притихнал ги наблюдаваше.

-        Ще се махна.

-           Казах ти го, - диалогът помежду им вече го отегчи, защото тя повтаряше едно и също и затова той продължи заядливо и почти подигравателно, - но сега ще ти го кажа с повечко думи, белким¹⁶ разбереш! Промяната в живота ти трябва да започне с промяна в теб. За да изпълниш желанието си, трябва да промениш много неща и първото което ми идва наум, е да учиш повече. Или ще ми речеш, че има и други начини, така ли?...

Някой от крайната редица се изкиска.

-           Аз…

Гласчето не каза и дума повече. Само го гледаше с големите си черни очи, от които потекоха сълзи. Тя не откъсваше поглед от него, а сълзите продължаваха да се стичат по овалното ѝ лице.

Тя замълча, защото не очакваше обидния намек. И продължи да мълчи, защото нямаше как да му разкаже, какво значи да си момиче на 14 в село, което робуваше на предразсъдъците… Щом майката е напуснала семейството, значи е курва, а щом майката е някаква, значи и дъщерята е като нея…

… момчетата през междучасията… сама съм и вече нямам сили да се бия с тях…

Затова тя само го гледаше…

… вие… единствения човек, който бе добър с мен… който ми каза, че и аз заслужавам нещо хубаво … който ми подари няколко часа самоуважение през онзи далечен следобед…  не очаквах това от вас… но не ви обвинявам, защото не знаете… защото не искам да знаете…

… и сълзите се лееха от очите ѝ.

Стана му неудобно и започна да се чуди, как да излезе от нелепата ситуация.

„Хлапето май превъртя…” – помисли си той, но на следващия миг - разбра.

През целия си живот той щеше да си спомня този миг – един-единствен миг, който нямаше да се повтори никога повече -, когато почувства, че „разбра”. Това „разбиране” беше недостъпно за ума. Това „разбиране” произтичаше от сетивата. Някакъв вид чувство-знание.

Тя свързваше надеждите си  с него.

Той откъсна поглед от лицето ѝ и нервно се взря през прозореца.

Случващото се бе неочаквано и напълно сбъркано. Бе попаднал в клопка. Трябваше да се измъкне от нея, но бе прекалено уморен и отчаян, за да открие как…

Въпреки изненадата той щеше да намери начин да се отърве от ситуацията, ако това бе единствената причина!

Лошото бе, че и той имаше нужда от това момиче!...

Бе вече на години, караше 29-тата, с осемгодишен брак. Семейната му история бе претоварена с драми и мелодрами, с решителност и с мазохизъм, с взаимни надежди и предателства; история, която никому с нищо нямаше да е полезна...

Жена му никога не се примири с проблемите, възникнали помежду им и с отношението  си към него несъзнателно внушаваше на техните дъщери неуважение към бащата. Той се опитваше да ѝ обясни, че тя е причина децата да се отнасят така с него и че това може да доведе до последствия в бъдеще – станали вече жени, дъщерите им да не уважават и мъжете до себе си, но тя му отговаряше, че никой мъж не заслужава уважение… Подир много години, след като живота я принуди да помъдрее, тя си призна, че е сгрешила, но вече бе късно. На свой ред вече дъщерите им бяха създали своите семейства от самотници…

Той имаше нужда да се почувства, като истински баща и това момиче му бе необходимо.

-     Обявявам почивка, - каза той на класа, - искам всички ви на двора, а тя – посочи Гласчето, - да остане.

Разговорът им бе кратък. Той и обеща да ѝ помага, с каквото и когато може, тя му благодари и веднага излязоха от стаята.

 

Както навсякъде по света, така и в България, с настъпването на Нова година хората си пожелават най-различни хубави неща и живеят с очаквания, че те ще се случат през следващите 365 дни.

Събитията, които се случиха през далечната 1989-а не бяха очаквани от хората.

Тези събития бяха неочаквани, дори за онези, които ги подготвиха.

Но не търсете „строителите на нова България” сред самотните ни дисиденти¹⁷ и рехавите опозиционни групи¹⁸, настояващи за ревизия на „възродителната” политика в програмни документи, декларации и изказвания по международни форуми!

Тези „творци” бяха пак от комунистическата върхушка – старите, умело прикрили се врагове на Първия и младите кариеристи.

Ала идеята за промяна в политиката към турците не бе тяхна. Идеята бе на Горбачов¹⁹, с чието „преустройство” на социалистическия лагер Възродителният процес никак не се връзваше. Тази идея бе съчетана с пряк икономически натиск върху България²⁰ и серия от удари в международната политика, целящи дестабилизация на страната²¹.

Емисарите от съветското посолство лесно намериха преките изпълнители на тази идея. Няколко разговора в посолството, подплатени с обещания за подкрепа в бъдещо кариерно израстване, бяха достатъчни за да се очертае съвместна стратегия.

Но тази промяна не можеше да се осъществи направо, докато Първият бе на върха. Затова заговорниците маневрираха.

Тези, които бяха в ЦК, започнаха да дават различни предложения, уж продиктувани от намерения за реформи, за да се успокои Големият брат²². Едно от тях допадна на Първия и на 9 май²³ Народното събрание гласува облекчения за пътувания в чужбина, за правото на задграничен паспорт и прие промени в Наказателния кодекс. Тези промени отдавна се изискваха от Хелзинкските договорености, но се направиха чак сега, за да се реализира отдавнашното тайно намерение²⁴ на някои от членовете на Политбюро и ЦК.

Нито той, нито другите учители в Черквица нямаше как да знаят, за тези политически игри и случилото се през следващите дни ги изненада и уплаши…

Изведнъж всички възрастни в селото заприказваха на турски, децата - и те.

Някои ученици изобщо не идваха на училище или идваха и си отиваха, когато си поискат. Онези, които посещаваха занятията мълчаха или троснато отговаряха „Анаамерим бу дилдьен!” ²⁵ на учителските въпроси.

Но най-трудно бе на възпитателите. Те бяха шестима – пет жени и той, единствения мъж, от почти двадесетчленния учителски колектив. За тях нямаше междучасия – само една почивка между три и половина и четири следобяд. През дългите часове учениците си правеха, каквото искат. Докато жените се самосъжаляваха, той мълча. На третия ден не издържа, хвърли две топки на възпитаниците си и мълчаливо им посочи двора. След малко слезе и той, за да се намеси, ако избухне някаква кавга помежду им или пък се сбият.

На следващия и през всички следобеди до края на учебната година нямаше занимания, възпитатели и ученици бяха навън…

Нермин не участваше в игрите. Отнякъде бе довела някакво коте и през цялото време се занимаваше с него.

Един ден, бе 18-май, той чу гласа ѝ зад гърба си: „Утре всички отиват на стачка в града.” Без да помръдне попита: „Каква стачка?” „Ще тръгнат от пазара.” – отговори тя и продължи да си играе с животинчето.

Утрешния ден беше петък – пазарният ден за Т. В такива дни към града се стичаха стотици хора от селата. И той реши да види, какво ще се случи. Оказа се, че не бе стачка, а демонстрация.

Още по пладне турците започнаха да се събират на групи в различни райони около пазара, около джамията и близките сгради. Към два следобед някои групи се организираха в протестно шествие от триста души, което заля „Цветарската” улица. Бяха издигнали плакати с надписи: „Искаме си имената, искаме си и правата”, „Да живее Горбачов”, „Гласност и демокрация”, „И ние сме граждани на социалистическа България”. Някои се опитаха да скандират, но множеството не пое призива и всички мълчаливо се запътиха към центъра. В първата редица на протестиращите той съзря Фикрет Кебапчията, същият този Фикрет, който развеждаше спецотряда по къщите и агитираше съселяните си да се преименуват…

Спряха ги след стотина метра. Отряд униформени и цивилни милиционери се вряза в множеството и го разгони с палки и с ритници. Арестуваха десетина протестиращи и с това всичко приключи.

Години по-късно стана известно, че такива демонстрации е имало във всички смесени райони. На някои места недоволството се е изразявало и в гладни стачки.